Кризата ни

Какво става когато трудностите изведнъж стават общи и по-големи от личната угриженост за собственото благосъстояние?

Позволявам си да харесвам времето, в което се налага да живея днес, и кой знае докога, с уговорката, че присъствам от удобството на домашния уют на принудителната изолация, завар(д)ила ме с любим човек, работа от вкъщи, стабилна интернет връзка и достатъчно храна в хладилника.

Не харесвам, че хиляди хора умират и изнемогват навсякъде по света.

След като минах през първоначалните етапи на паника и преяждане с новини, теории и апокалипсиси обаче, се видях принудена (както предполагам всички ни) да направя съзнателен избор как да приема случващото се и как да се държа със себе си и света.

И това е нещото, което виждам като безценна възможност за проверка на наученото досега. Съм ли добра? Осъзната? Смела? Разбираща? Съчувстваща? Споделяща? Съм ли това, което искам да бъда? Бих ли остана със себе си в дни и месеци на изолация ако бях друг човек, принуден да съжителства с мен самата?

На думи и самовнушения е лесно да си повярвам, че се развивам и че разбирам все повече себе си и света. Само в криза обаче мога да го проверя. Само в кризата ни.

Признавам си, усещането за общо предизвикателство към всички ни (семейство, приятели, съмишленици, хората като вид, населяващ планетата, и тн.) свали от плещите ми тежестта на собствените лични проблеми - защо аз? защо не мен така? защо АЗ-каквото-и-да-е? Защото нещо по-голямо от моя личен моноспектакъл с пълна сила завзема света и ме накара да се обърна към него. Няма да изпусна този шанс да се почувствам част от нещо по-голямо от собственото ми съществуване.

Избирам си в какво да вярвам всеки ден и поемам риска да се окажа наивна, глупава и неподготвена за последствията от вярванията си.

Днес избирам да вярвам, че кризата, през която всички по един или друг начин минаваме и ще минем, е за добро. За добро на всички ни и най-вече на онази част вътре в нас, която може би е забравила да се тревожи и грижи за друг освен себе си. Вярвам, че един ден ще се обърнем с поглед назад и ще си кажем "Помниш ли колко бяхме забързани преди? Помниш ли колко не ни пукаше за другите преди? Помниш ли колко бяхме объркани преди?" И ще можем да се засмеем с носталгия и съчувствие към миналото си-АЗ, което толкова малко е разбирало.

Избирам да отдам повече значение на това, което мога да променя и повляя отколкото на нещата, които са извън моя контрол - Кой, Защо, Как случи и случва кризата ни.

Тук и сега всички сме по-свързани отвсякога, макар и изолирани. Това усещам. Нека не пропускаме шанса да се замислим за кого мислим преди да заспим, кого искаме да проверим дали е добре, кой ни е попитал дали сме добре и защо не сме го правили преди.

Всичко ще е наред. Друго ще е на ред.

ПС: Снимката е отпреди 2 месеца. Палермо. Италия преди много неща, които днес са ежедневие, да бъдат изобщо мислими. Надявам се след 2 месеца немислимото да е отминало. Да сме мечтали смело и да сме научили достатъчно, за да сме изменили хода на погрома.